ВасилДимитров – патрон на Професионална гимназия „Васил Димитров” гр. Мадан, роден на 08.10.1906 год. в с. Арда Смолянско.На две години изгубва майка си. Бащата Димитър Вълчевотглежда сам четирите си деца.Шест годишен Васил помни башибозука нахлул през Балканската война в с. Арда. Помни последните дни на робството над Родопите и издевателствата на башибозука, глада, пожарите и насилията. Едва отърсило се от игото над селото налетели други мъки. Пламнал големия пожар на първата световна война, върлувал гладът, немотията и болестите. По време на войната Васил още като дете работил в селската община в с. Арда. На 13 год. е бил принуден да напусне родния си край и да изкарва прехраната си в гр. Стара Загора. Там работи по строежите и записва І –ви гимназиален клас. След училище работи в бюфета на гарата, където се среща с бившия граничар Петко Гочев, който поощрява жаждата му да чете и го снабдява с книги. Най – силно Васил е впечатлен от поемата „Майка” на Максим Горки, а героят й Павел Власов става негов идеал. Четиринадесетгодишния младеж Васил Димитров става свидетел на железничарската стачка през 1920 год. на сплотеност на железничарите и на жестокостите и репресиите на властите, които изхвърлят от държавните квартири сред люта зима семействата на стачниците. Васил Димитров разбира, че светът се състои от живеещо в охолство малцинство и мизерно неоправдано мнозинство към което принадлежи и той самият. През 1924 год. Васил Димитров завършва с отличие прогимназиалното си образование и постъпва на работа в тютюнев склад в гр. Борисовград., днешният гр. Първомай. Между младите работници той изпъква като начетен постоянно работещ над себе си младеж. От нищожната си заплата той отделял средства за закупуване на нови книги. Започва да пише стихове, разкази, съчинява дописките до синдикалните вестници.
Първото му публикувано стихотворение е „Неволя” в сп. „Полярна звезда” през 1924 год. Едни от първите му разкази са „Удавник”, „Зимна вечер” и др. Въпреки жаждата му за знания той посвещава живота си на идеята на Българското работническо движение. След погрома на Септемврийското въстание през 1923 год. много нови дейци на Българската работническа партия обричат себе си на идеалите, които все повече завладяват умовете на честномислещите хора.Буден, смел и начетен Васил Димитров проявява организаторските си способности в тютюноработническия съюз. По решение на околийско партийно ръководство в гр. Борисовград Васил Димитров получава първата си конспиративна задача, да пренесе бомба до близкото село. Организира няколко стачки на тютюноработниците за увеличаване на работническите надници. Тогава става и първата му среща с „пазителите” на обществения ред, при която разпитите са съпроводени с тежък побой и изтезания. След напразните опити на полицията да изтръгнат признания той е освободен и интерниран в гр. Пловдив. Големият град с трите хълма още помнел погромите от 1923 и 1925 година – убийствата, труповете хвърлени в Марица и безследно изчезвалите. През лятото на 1925 год. Васил Димитров минава в нелегалност, тъй като е следен от полицията. Още същата година e арестуван отново и изпратен пловдивския затвор. Освободен е през 1926 год. поради липса на доказателства. През 1928 год. е един от учредителите на РМС, а през 1931 год. е вече секретар на Пловдивския окръжен комитет на Работническата партия.През 1932 год. е трудовак в с. Чокманово, където заедно с Кирил Маджаров подпомагат РМС в с. Райково. Непрекъснато в нелегалност обикаля градове и села, укрива се в различни квартири, лишен от възможността да се види със съпругата си Вася и тригодишната си дъщеря.От есента на 1936 год. до 1944 година е в Съветския съюз. Там той неуморно работи за делото на Партията, но през 1937 год. е изпратен в Караканда – Казахска СССР за делата си.Застъпничеството на Георги Димитров го връща в Москва. На 24.08. 1944 год. Васил Димитров е включен в група за подготовка на Деветосептемврийското въстание в България. На път за България на 26. 08. 1944 год. самолета се взривява и Васил Димитров загива. Българската група е погребана в Братската могила в гр. Брянск, където са изписани имената им на паметната плоча. Човекът, който посвети живота си на делото, достигна върха на подвига и макар и мъртъв остава по – жив и от живите .За нас това е минало, един жив спомен към който днес улисани от грижи все по рядко се връщаме, но нека не забравяме, че на такива герои от миналото ние дължим настоящето.